"Сол при солта" от Рута Сепетис

Винаги когато чета книги на подобна тематика ме преследва една и съща мисъл. Мисля, че с всички е така. "Сол при солта" е поредното доказателство за това, че всички сме огромни късметлии за това, че живеем в мирно време. Толкова бързо я прочетох, че даже не успях да осмисля всички жестокости, които бяха описани на страниците й. За сметка на това сега се сещам за тях от време на време и мисля , че под същото това небе преди по-малко от сто години е имало толкова много смърт, несправедливост и отчаяние.
Книгата не е исторически тежка, даже напротив. В сравнение с "Доброжелателните" е като разходка в парка. Тежка е с емоциите и жертвите, които съдържа. Последователността на събитията е предадена ясно и даже хора с пропуски в познанията по история биха влезли бързо в час.

От тази книга и аз научих нещо ново. И си мисля защо трагедията с немския военно-транспортен кораб "Вилхелм Густлоф" е останала някак в сянка, при положение, че са дадени толкова много човешки жертви. Честно казано, даже и не мога да си представя какво означават 9000 загубени живота - хора, тръгнали да се спасяват от ужасите на войната. Току що поели глътка въздух, че са на сигурно място, се оказват в капана на обстоятелствата: надвишаване на капацитета на кораба, недостатъчно спасителни лодки, и естествено, трите торпеда, които решават съдбата им. Нелепо, жестоко и малко известно.

Историите на героите бяха умело замаскирани и се разкриваха постепенно. Никой не беше в безопасност с тайните и болките, които му е донесла войната, и макар общия път да ги сближи, те все пак не можеха да кажат цялата истина за себе си в началото. Харесаха ми, тъгувах с тях, ужасявах се на моменти и естествено, скърбях, когато губеха някой от спътниците си. Едно правдиво представяне на приятелството и любовта, зараждащи се въпреки смъртта и страховете. Следователно, мисля си аз, много по-силни и реални като емоции, защото следващия ден не е обещан и сегашния момент е всичко, с което те разполагат. Все пак е редно да отбележа, че на мен ми липсваше определено литературна тежест на повествованието, но от това посланията не губят, те си остават тежки.

Такива книги трябва да има повече, трябва и да се четат още повече. Важно е да знаем, важно е да помним и да разказваме, защото такива трагедии не бива да се повтарят.