"Мозайка от убийства" от Антъни Хоровиц

Има едни такива особени книги, които те привличат силно. "Мозайка от убийства" не беше от тях. Поне три пъти съм я взимала в книжарницата, прочитала съм ревюто й и съм я връщала обратно скептично. Това рязко се промени, когато прочетох нейно ревю и се оказа, че може би тя съдържа дълбочината, интелигентността и магията в точните пропорции, които търся в една криминална творба.

Първото, което прави впечатление в книгата е приличният й обем - 510 страници. Още по-хубавото е обаче това, че те не се усещат. В романа всъщност органично са свързани две книги с свои време, герои и събития, които са в непрекъсната връзка. Малко за сюжета - Сюзън е редактор в издателство и получава последния роман на най-четения си автор. След като се запознаваме с творбата от първо лице, защото цялата е поместена в страниците на книгата, попадаме в свят на убийства, тайни и мистерия. Докато изведнъж историята рязко не прекъсва точно там, където става най-интересно. Редакторката сама не осъзнава как последния роман за Атикус Тип ще преобърне живота й. Тъй като не искам да излагам много от прекрасното четиво, ще загатна само, че тя всячески се опитва да намери начин да разбере как свършва книгата, но и да стигне до истината за бруталната смърт, която променя съдбите на всички герои.

Ако сте фенове на Агата Кристи, стилът на Хоровиц ще ви завладее. Пълнокръвни герои ни водят от сцена в сцена, неочаквани тайни будят непрекъснато подозрения, атмосферата е на ескалиращо напрежение в иначе идиличното затворено английско селце. Убийствата не са никак много и на четящите редовно жанра ще се сторят може би нетолкова ужасяващи, но нещо в почерка им загатва за неочаквана жестокост. Имат ли връзка едно с друго, кой от всички жители на селото е способен да го извърши: дали викарият, с или без участието на жена си, дали доктор Редуинг, въпреки предаността си или може би убиецът е градинарят Брент, който винаги е бил отхвърлян и неразбран от останалите. Това са ключовите въпроси в първата част на книгата. Тази част от цялото за мен е шедьовър, защото историите са много добре поднесени, всеки може да е убиецът и в същото време всички имат достатъчно причини да не са го извършили. Втората част на книгата е борбата на Сюзън да намери последните страници на предадения й роман. Тук всъщност Хоровиц ни запознава със света на авторите, литературата, комерсиалните избори, които понякога са необходими и целия процес, съпътстващ пробиването във върховете на криминалната литература. Всичко това е описано на фона на преобразяването на редактора в детектив, тласкан към собствено разследване, защото просто парченцата от мозайката не пасват.

Книгата е един ребус, една невероятна главоблъсканица, наситена с препратки от едното повествование в другото. Изключително професионално и задълбочено изследване на книгата на Алан Конуей с цел да се намери ключът към истината в реалността. Като пример ще посоча как след като Сюзън осъзнава, че краят на романа липсва, пише свой списък със заподозрени и подробно отбелязва своите мотиви да ги включи в него. Такава многопластовост и възможност да се отделиш от написаното и същевременно с това да го анализираш, дава на читателя едно усещане за съучастие и му дава допълнителни жокери към загадката, ако някъде се е разсеял.

Аз въобще не познах убиеца, всъщност около шест пъти смених версиите си, но нито веднъж не стигнах до истината. Ще загатна, че убийствата са три, а убийците са двама. Нищо не разбрахте, нали? Е, предлагам ви съвсем отговорно да се впуснете в приключението "Мозайка от убийства" и съм сигурна, че тази литературна главоблъсканица ще ви завладее.

"Гоблин" от Джош Малерман

Трудничко е да се пише за Малерман. Особено след като си прочел "Гоблин". Мога смело да поставя тази книга до безапелационния ми негов фаворит "Кутия за птици". Страшна, мрачна, провокираща, дъждовна и много дълбока като замисъл. Малерман е явление в съвременната литература, не точно като Кинг, но също толкова оригинално и със собствен силно отчетлив почерк.
Четенето на разкази никога не е било моята чаша чай, както е модерно да се казва. Предпочитам романите и то, колкото по-обемни, толкова по-добре. Затова и първоначалната ми реакция към "Гоблин" беше скептична. Очаквах отделни истории, естествено доста страховити, но и твърде фрагментирани, заради спецификите на жанра. Очакваше ме голяма и най-вече приятна изненада, когато неусетно се изгубих из улиците и персонажите на Гоблин, толкова различни, но и толкова свързани помежду си. Така, че това, че имате разказите на Малерман пред себе си, далеч не означава, че историите ще ви се видят отдалечени едни от други или тесни като повествователен размах. Точно обратното-тях всички ги обединява градът - мокър, зъл, страшен по един магичен начин и тайнствен до степен, в която ви препоръчвам да четете основно през деня, на слънчева светлина, където всичко се вижда ясно и нищо не може да ви дебне зад някой ъгъл.
Шестте разказа ни представят Гоблин, с мрачното му минало и също толкова мрачното му настояще. Героите са пълнокръвни, едни от тях са изпълнени с паранои, други пък са отдадени на спомени и каузи, всичките те обаче са истински гоблинчани. Психологическите им портрети са толкова дълбоки и подробни, че някак неестествено добре си кореспондират с паранормалните елементи в разказите. Симбиоза, създадена от Малерман с интелигентност и много фантазия.
Не знам дали сравнение с Туин Пийкс с уместно, защото на мен атмосферата на Гоблин ми се видя доста различна. Основните местности, които придават тази автентичност са Северните гори ( там не влиза никой, обиталище са на совите и на вещиците, които, ако чуеш, сърцето ти се пръска от ужас), Плетищата (лабиринти, до чийто край никой не е стигал до един особено дъждовен ден, в който малко момиче прави страховито откритие), гробищата, (където мъртъвците се погребват прави, там се озоваваме благодарение на тайнствения магьосник Императора, който извършва ритуал заедно с асистентката си Маги)....Това е част от сюжета, който мисля, че мога да споделя, без да развалям изненадите на бъдещите читатели. Ако това ви звучи примамливо, значи "Гоблин" ще ви хареса.

Все пак не мога да кажа, че ми харесаха абсолютно всички разкази. Имаше моменти, в които странното сякаш затискаше страшното и усещането за Малерман, който невинаги може да бъде разбран, присъства и в тази книга. Но мога да кажа, че това чувство не е толкова натрапчиво, както беше в "Червеното пиано", например.
"Гоблин" е страшна, доста при това. Някои от случките са прекалени, но това няма да изненада никой от читателите на автора. Мисля, че това е и причината да го търсим и да го четем - провокира и плаши като никой друг. Но този път, освен хоръра, го има и дълбокия смисъл и посланията, които остават дълго след уплахата. Без да издавам повече, ще кажа, че в книгата има и любовна история - толкова красива, че си заслужава да бъде свръхестествена. А дали е такава, ще разберете някъде в последните страници от разказа.

"Отворени рани" от Джилиан Флин

Защо тази жена иска да пише така настоятелно за грозните неща в живота по един наистина брутален начин?! Не ми хареса въобще, а много ми се искаше да не е така. Дори не исках да пиша и пост в блога, защото предпочитам да не коментирам, когато нямам какво хубаво да кажа. Но понеже по принцип Джилиан Флин ми е любимка, поне с предните си два романа, реших, че ще е добре да споделя размислите ми свързани с последната й книга на нашия пазар - "Отворени рани".

Ще започна с историята, която първоначално ми се видя много интересна и мрачна, но после се оказа силно пресолена. Обвитата в мистерии журналистка Камий се оказва изпратена в родния си град, от който отдавна е избягала, за да разследва и да напише статии за убийства на малки момичета. Тя пристига в Уинд Гап и започва да разкрива малко по малко обитателите на това изпълнено с мистерия място, преследвайки истината за ужасните престъпления. Това беше супер интересна история поне в началото. Имаше неизвестни, имаше съспенс и естествено драма, колкото искаш. Но някъде след средата на книгата,(а тя никак не е обемиста) натрупването на нищослучването стана прекалено. Предполагам, че романът ще се хареса на тийнейджъри, които си падат по вулгарен език и мръсни сценки, на мен ми се видяха изцяло като проява на лош вкус и творческо безсилие. Не мога да си обясня как при наличието на толкова добра основа на историята, е възможно да се съчинят толкова глупости, които да я изхабят и да отегчат зверски читателя.
Нямам любим герой, нямам сцена, която да ме е впечатлила, имам едно неприятно усещане за пресищане с грозното. И "Мрак" не беше разходка в парка с пухкави кученца, но "Отворени рани" е като опит за оригиналничене, без авторът да си е дал много зор. Финалът беше на предпоследната страница, буквално се измъчих да стигна до там, за да видя все пак дали някъде в това море от странности, няма да се крие перла. Но не, беше предвидим, и няма как да е другояче, при положение, че трима героя бяха наблъскани с отвратителни качества и въпросът беше кой от тях ще е извършителят на убийствата. Да кажем, че всеки който е чел поне два трилъра, ще се досети кой е.
Та, това е, не искам да сипя още хейт и разочарование. Не знам на кой да я препоръчам, затова въобще няма да го правя. На корицата гордо пише, че има сериал по книгата, та със сигурност и него няма да гледам, само мога да фантазирам той каква какафония ще представлява.

"Жената на прозореца" от Ей Джей Фин

Ако скоро сте чели "Жената от каюта 10", "Жената на прозореца" ще ви се стори доста подобна. Не само заради сходните заглавия, но и защото като цяло атмосферата е същата - имаме жена, преживяла силен шок, обсебена от престъпление, което може би се е случило само в нейната глава. Добрата новина е, че освен, че ми звучеше като адски позната история, друго смущаващо в книгата нямаше. Пълна с напрежение и мистерия, изключително бързо четивна, прекрасна придобивка към колекцията на всички запалени почитатели на трилърите.

В тази история алкохолът и антидепресантите са на всяка страница и правят разказа на героинята още по-странен и неправдоподобен. Анна е преживяла тежко събитие, което отключва агорафобия, която от своя страна я заключва за 11 месеца вкъщи. Всяко излизане е немислимо и тя прекарва дните си затворена с поглед към съседите си, като забавленията й са техните животи и гледането на черно-бели филми. В тази подтискаща обстановка тя става свидетел на убийство и до края на книгата се бори с околните и със себе си, за да разбере дали наистина е видяла нещо или коктейлът от лекарства и алкохол я е отправил на страшно пътешествие, от което няма връщане назад. "Жената на прозореца" е доста мрачна книга, в която психическите състояния на главната героиня са представени брилянтно,а тя самата като детски психолог ги предава още по-ефектно. Хареса ми нейният образ, беше интересна като разказвач, а и самата идея доктор да се бори със заболяване, в което е спец, я направи доста колоритна. Може би ако чашките бяха малко по-малко щеше да ми е една идея по-симпатична. Останалите герои също бяха интересни, макар че един от тях определено играеше роля. Хубавото на книгата е, че не познах кой е той и когато към края на историята картите бяха свалени, се потресох. Имаше още един обрат, който беше предвидим, но е интересно колко старателно бе изграден и смятам, че за някои ще се окаже доста шокираща изненада.
Хареса ми всичко в "Жената на прозореца". Това, което не ми хареса е, че ми беше доста подобна на тази, която споменах в началото. Надявам се да няма още такива книги с този сюжет, защото оригиналността им ще залезе. Все пак Фин показва, че е прекрасен автор с чудесен начин на поднасяне на историята и се надявам искрено да можем да прочетем и други негови романи.

"Чудото" от Ема Донахю

Ема Донахю знае как да играе по тънките струни на човешката душа. "Стая" ме разплака, "Чудото" ме разтърси. Макар двете да нямат нищо общо, не може да се сбърка авторството им. Трогателна, тъжна и доста тежка, втората книга на Донахю е едно място, където отчаянието се сблъсква с религията, а спасението е само истинската обич.

Не харесвам книги за религията, не съм много на ти с догмите, Библията и всички останали християнски порядки. Затова и когато прочетох резюмето на "Чудото" не бях съсвем убедена, че ще може да задържи вниманието ми. Цитати и разговори за библейски текстове има в излишък и въпреки това книгата никак не натежава. Това е така, защото те са вплетени много умело в историята, която е стряскащо интересна. Атмосферата на повествованието е едно от най-приковаващите неща. Донахю ни отвежда в деветнадесети век, в едно малко селце в Ирландия, където бедността, набожността и суеверията живеят ръка за ръка. На това място е изпратена медицинска сестра, която трябва да проучи странен феномен - 11-годишно момиче твърди, че не се е хранило от няколко месеца и оцелява само благодарение на силната си вяра в Бог. Точно образът на сестрата Либ, която е изключително критична и мнителна спрямо тази набожност и вероятността това чудо да е истина, дава истинския тласък на събитията. Разкъсвана между дълга си на човек, който е длъжен да помага, но и изпълнена със съмнения за това, че Ана поема скришом храна, тя се оказва изправена пред невероятната възможност всъщност наистина да си има работа с чудо на чудесата.

Динамична и много трудна за четене откъм възприемане на тежките моменти, през които минава детето, "Чудо" е един прекрасен роман. Има някакъв странен мотив в произведенията на Донахю, касаещ това изследване на детската душа, когато е поставена в изключителни условия. Тук той е доста силно заложен. Ще спойлна ако кажа още, тъй като книгата е само 287 страници и основната интрига е в това какво се случва с Ана, тя чудо ли е и в края на краищата силната вяра няма ли да я погуби. Пропускайки повече подробности, не мога да не спомена за прекрасните образи на всички герои. Прекрасни, не като качества, дори точно обратното, а като правдивост и характеристики. Либ влиза в конфликт с голяма част от тях в борбата си за истината и на моменти доводите им, които са силно религиозни, изкарваха и мен от равновесие. Просто не мисля, че е възможно, който и да е читател да остане равнодушен след всички конфликти и разговори, може би защото в центъра им е едно изгубило себе си дете, а може би и заради това, че в края на краищата всички тайно вярваме, че чудеса съществуват.
Провокираща, насочваща към размисъл и много силна, препоръчвам я горещо. Надзъртаща в душата на едно чисто дете, което е решило да спаси себе си и целия човешки род, изкупвайки грехове, които то самото не осъзнава. Ще ви се иска да се намесите в разговорите на героите, да им теглите един словесен бой, дори да нахраните това нежно създание, но със сигурност, няма да ви се иска да я оставите преди да сте стигнали края й.

"Жената в каюта 10" от Рут Уеър

Толкова е трудно да се намери наистина добра мистерия, без да е изсмукана от пръстите, че когато се зачетох в "Жената в каюта 10", изпитах истинска радост. Първата книга на Уеър "В тъмната гора" имаше интересни моменти, но цялата история ми биеше прекалено много на тийнейджърски филм с клиширани образи и диалози. Тук нещата са коренно различни. Мистерия и чувство за драматизъм от първата до, буквално, последната страница.

Книгата започва с драматично събитие, което преобръща живота на главната героиня Ло Блеклок. Самата тя е доста стресирана и обхваната от страхове и паники. Това е и особеност на повествованието и може би на някой ще му натежи. Прекалено често се наслагват нейните мисли, които в много ситуации са на ръба на истерията. Свиква се с тях и определено в един момент започнах да ги възприемам като ефект, а не като дефект. Та, Ло решава да се отправи на пътешествие с круизен кораб, като начин да забрави за обира, който е преживяла, но и като възможност най-сетне да се докаже като добър журналист. И докато се бори между това да събира впечатления от кораба и пътуването и да избяга от кошмарните моменти, които е преживяла в апартамента си, съвсем ненадейно се оказва въвлечена в ново престъпление. В първата вечер на кораба, доволно полята с алкохол и антидепресанти, тя става свидетелка на убийство, извършител, на което може да е всеки един от спътниците й, но по-странното е, че жертва така и няма. Няма липсващи пътници, нито екипаж, липсва единствено обитателката на каюта 10, която само Ло е виждала, и която все повече изглежда като илюзия на измъчената й психика.

Загадка след загадка се преследват в този роман. Хареса ми колко бързо се чете. Почти е невъзможно да го оставиш, защото историята непрекъснато се развива и обратите са много. В цялата атмосфера имаше нещо от "Десет малки негърчета" на Агата Кристи. Колкото и пъти да се убеждавах, че само ми се струва, в следващия момент бях сигурна, че си е точно така. Тази изолация, която се създава на луксозния кораб, търсенето на мотивите на всеки от обитателите, нарочването на различен убиец след определено разкритие, съвсем настойчиво създаваше тази връзка. И все пак, тук нямаме жертва, имаме силно стресирано момиче, което иска да разплете една мистерия, докато се бори със собствените си демони, а те определено не липсват. Интересно хрумване е и вмъкването на статии, форумни публикации и чатове, случващи се известно време след разказаното, но допълващи картинката перфектно. Картинката на мистерията, защото макар да са новини, в тях липсват почти всички факти, но недвусмислено сочат, че нещо фатално наистина се е случило. Още по-нагнетяващото е това, че тази игра на дезинформация продължава до последната страница на книгата.
Ако ви се чете добра мистерия, вземете я, мисля, че ще задоволи и най-големите претенции към този жанр. В един объркан светоглед, често посещаван от паник атаки, една такава случка може да означава всичко или нищо. Това е и големият въпрос на "Жената от каюта 10" - имаме ли убийство или някой съвсем е загубил почва под краката си.

"Спящите красавици" от Стивън Кинг и Оуен Кинг

Дълга книга, късо ревю. Само Стивън Кинг може да ме накара да отделя толкова много време на книга, която хич не ми върви. Макар и да е увлекателно четиво, "Спящите красавици" ми се стори твърде изкуствено разширена. Та, с голямо съжаление, обобщавам, че не се нарежда сред любимците ми.

Ще се спра малко на външните характеристики на книгата, като естествено, няма да пропусна и вътрешните. Аз избрах да се сдобия с изданието с меки корици. Мога да кажа, обаче, че се почувствах приятно изненадана от оформлението на книгата. Цветната корица се оказа обложка на прекрасна черна книга, цялата изрисувана с нощни пеперуди. Едно голямо браво за този, който го е измислил, защото ми се стори много оригинално и по Кинг-ски стилно.
"Спящите красавици" е фентъзи роман, простиращ се на впечатляващата площ от 720 страници. Историята се развива в малкото градче Дулинг, известно главно с наличието на женски затвор, но засяга събития свързани с всички жени по света. В един нормален ден вирусът Аврора покосява нежната половина на човечеството, като след първите секунди на съня превръща приемателките си в спящи пашкули. Само една жена успява да заспива и да се събужда без наличието на паяжини и тя много скоро става център на събитията не само заради странния си имунитет, но и защото се оказва запозната с живота на всички хора и на причините и последиците от Аврора.

Интересен е хаосът, който цари на страниците на книгата. Силно впечатление правят и усилията на паникьосаните жени да останат будни. Смразяващо пък е спокойствието на тези, които не намират смисъл да живеят и прегръщат съня с желание. Това ми бяха силните моменти в книгата - животът, такъв, какъвто е станал с всичките му последици. Естествено има доста страшни епизоди, но да не забравяме кого четем. Има едно доста продуктивно обстоятелство в тази посока, а именно,че ако по някаква причина някой махне паяжините от спящите жени, те се превръщат в машини за убиване, като убийствата никак не са схематично представени.
Не знам защо на дуото Кинг са им притрябвали толкова много герои, но мен лично това количество ме обърка. Преди да започне книгата има легенда с всички персонажи на романа с кратка обяснителна бележка за това кои са те. Определено е нужна, но след като стигнах до половината книга се отказах да се връщам, за да ги търся в този справочник на Дулинг.
Хареса ми историята в някои моменти, защото е добре написана. Мисля, че феновете на фентъзитата, които не се страхуват от кръв и гадости, също ще я оценят. Ако наличието на говорещи животни, гигантски дървета и подобни персонажи ви карат да се чувствате неловко, по-скоро мнението ви за "Спящите красавици" ще е като моето.