"Аз съм Пилигрим" от Тери Хейс

Мисля, че това е най-добрата книга, която съм чела през тази година. Даже се чудя как съм я пропуснала до този момент, защото е издадена през декември 2014 година. Успях да се добера до "Аз съм Пилигрим", благодарение на едно чудесно деяние, в което от известно време участвам, а именно размяната на книги. Мога да кажа само благодаря на момичето, което ми я изпрати и искрено се надявам четивото, което аз й дадох в размяна, да й  допадне.

Та, да се върна на книгата. Брилянтно написана, многопластова, интелигентна. Предполагам, че мога да напиша още много хвалби, но лично за мен тези три неща са много важни за добрия трилър. Достатъчно мрачна, за да привлече феновете на жанра, но и заредена с много човешки размисли, угризения, съседстващи успешно със свеж и оригинален хумор.

Когато я прочетох си помислих дано наистина някой ден да не се случи това, което е описано в нея. А то няма как да не се случи. Терористична атака под формата на разпространение на силно заразна, смъртоносна болест, срещу която няма ваксина е това, което готви Сарацина. Пилигрим, който е таен агент, съответно трябва да му попречи, няма време, няма имена, нито данни за този човек, който действа сам и е решил да не се спре пред нищо, докато не извърши атентата си. И да не ви звучи интересно, мога да ви гарантирам, че е. Мотивите и на двамата са разгърнати майсторски, толкова много истории изглеждат сякаш случайно изпуснати, но след това се оказват свързани една с друга. Истинска йога за мозъка. А Тери Хейс е много сладкодумен разказвач и в 633 страници е събрал картини от публично обезглавяване в Джеда, пътят на майка и децата й към газова камера в нацистки лагер, 11 септември и лицата на героизма и несправедливостта, мили родни пейзажи от България, в частност Свиленград и още и още. Много пъстра картина, с разнопосочни емоции. Мислех да не пиша почти нищо за сюжета, за да не изтърва някой впечатляващ момент, но очевидно не ми се получи.

Не ми хареса това, че симпатизирах еднакво и на добрия и на лошия в историята. Не е съвсем в реда на нещата, да питаеш топли чувства към джихадист, тръгнал да убива хиляди, но смесицата от интелигентност, лоялност и преживените страдания ме накараха да не го съдя.

Книгата е прекрасна, мисля, че всеки би намерил нещо интересно в нея и даже да не е фен на жанра, би му било интересно да разбере колко време заплахата за националната сигурност може да се потули, за да не внася паника, има ли "пенсионирани" тайни агенти или това е професия до живот, за какво могат да те обезглавят в Саудитска Арабия и подбни.

"Сол при солта" от Рута Сепетис

Винаги когато чета книги на подобна тематика ме преследва една и съща мисъл. Мисля, че с всички е така. "Сол при солта" е поредното доказателство за това, че всички сме огромни късметлии за това, че живеем в мирно време. Толкова бързо я прочетох, че даже не успях да осмисля всички жестокости, които бяха описани на страниците й. За сметка на това сега се сещам за тях от време на време и мисля , че под същото това небе преди по-малко от сто години е имало толкова много смърт, несправедливост и отчаяние.
Книгата не е исторически тежка, даже напротив. В сравнение с "Доброжелателните" е като разходка в парка. Тежка е с емоциите и жертвите, които съдържа. Последователността на събитията е предадена ясно и даже хора с пропуски в познанията по история биха влезли бързо в час.

От тази книга и аз научих нещо ново. И си мисля защо трагедията с немския военно-транспортен кораб "Вилхелм Густлоф" е останала някак в сянка, при положение, че са дадени толкова много човешки жертви. Честно казано, даже и не мога да си представя какво означават 9000 загубени живота - хора, тръгнали да се спасяват от ужасите на войната. Току що поели глътка въздух, че са на сигурно място, се оказват в капана на обстоятелствата: надвишаване на капацитета на кораба, недостатъчно спасителни лодки, и естествено, трите торпеда, които решават съдбата им. Нелепо, жестоко и малко известно.

Историите на героите бяха умело замаскирани и се разкриваха постепенно. Никой не беше в безопасност с тайните и болките, които му е донесла войната, и макар общия път да ги сближи, те все пак не можеха да кажат цялата истина за себе си в началото. Харесаха ми, тъгувах с тях, ужасявах се на моменти и естествено, скърбях, когато губеха някой от спътниците си. Едно правдиво представяне на приятелството и любовта, зараждащи се въпреки смъртта и страховете. Следователно, мисля си аз, много по-силни и реални като емоции, защото следващия ден не е обещан и сегашния момент е всичко, с което те разполагат. Все пак е редно да отбележа, че на мен ми липсваше определено литературна тежест на повествованието, но от това посланията не губят, те си остават тежки.

Такива книги трябва да има повече, трябва и да се четат още повече. Важно е да знаем, важно е да помним и да разказваме, защото такива трагедии не бива да се повтарят. 

"Черни секунди" от Карин Фосум

Няма нищо по-хубаво от доброто скандинавско криминале. Не е Ю Несбьо, но Фосум предлага истински кошмар за всеки родител в това произведение. Предишните нейни книги "Окото на Ева" и "Не поглеждай назад", които бях чела не ме впечатлиха, затова и подходих към тази с по-ниски очаквания, но ме очакваше изненада. Простичко написана, с много истински емоции и безсилие на моменти, трилър, който разкрива отношенията родители - деца и носи послания за грешки и последствия.

Историята е на десетгодишната Ида, която е отвлечена и по-късно намерена мъртва. Не ми стана ясно как точно резюмето успя да ме заблуди, че всъщност ще се окаже жива, та в момента, в който я намериха, се почувствах ужасно. Дори си мисля, че ако знаех за тази подробност, нямаше да посегна към книгата, защото сцени с насилие над деца никак не ми понасят. Тук такива няма, но има много мъка. Страданието на майката, докато чака да разбере съдбата на рожбата си, е толкова добре представено, че паниката и страхът й се прехвърлят и на читателя. Инспектор Сайер от своя страна внася интелекта и професионализма на човек, работил дълги години в тази професия, който прекрасно знае, че с всяка изминала секунда шансовете да намерят изгубено дете намаляват пагубно. Много балансиран, топъл и в същото време решителен персонаж.

Страданието на две други майки също е възлово за историята и непрекъснато добавя нови и нови нюанси към интригата. И двете са изпълнени със съмнения, но и с любов, която ги кара да крият, да се съмняват, но и да останат твърдо зад децата си. Те също мислят за малката Ида, но инстинктите явно се оказват по-силни от справедливостта и съмненията. Коя от двете майки е имала право да подкрепя най-милото си, всъщност става ясно в последните страници на книгата. Това обаче не носи утеха, защото всички са станали жертва на случайности и хепи енд няма за никого.
Хубава книга, макар и тежка. Толкова просто написана, без излишни страхотии и напъвания, с много разговори в семейството и много премълчани истини. Което те кара да се замислиш как премълчаното всъщност казва много повече от казаното.