"Момичето преди" и момичето сега

Психологически трилър, който ми влезе под кожата в началото и ме изгуби някъде към средата - така мога да опиша най-добре срещата си с тази книга. Натрапчивото чувство, че Крисчън Грей е станал архитект и е почнал да тормози жени по нова схема е другото, което силно ме отблъсна. Това е психологическа история, споделена от две жени - едната вече мъртва, а другата тепърва навлизаща в кошмарна връзка с едно жилище и неговия собственик.
Книгата "говори" изцяло с гласовете на Ема и Джейн - момичето, обитвавало къщата преди и сегашната му наемателка. И двете ми харесаха, въпреки странностите им, а може би точно заради тях. Дж. П. Дилейни блестящо се справя с описанието на емоциите, които те носят вследствие от драмите, които са преживели. Едно голямо браво за психологическия анализ и дисекцията на характерите и характеропатиите им, нещо, което се случва, благодарение на вмъкването на образа на психотерапевта.
Та, тези изтормозени и разпилени жени решават да намерят опора и стабилност в наемането на ново жилище. До тук нищо скандално! Скандалността обаче идва в договора за наемане на къщата, който е изпълнен с тежки условия, наложени от млад, секси архитект, наскоро застигнат от лична трагедия и естествено, обвит в мистерия и странности. И тук всъщност, на мен спря да ми е реалистично.

Напрежение има, и то доста. Мога да окачествя романа като page-turner, и все пак в цялата палитра от секс игри, доминации и загадки, манджата излезе малко пресолена.

Силните моменти бяха повтарящите се епизоди при едната и другата жена, затвърждаващи всякакви съмнения какъв манипулатор и евентуален убиец е архитектът. Изключително оригинални бяха репликите му, които се повтаряха почти дословно пред двете му наемателки. Естествено, това го прави заподозрян номер едно, но както добре знаем, совите не са това, което са. Хареса ми, че и други основни герои се оказаха не такива, за каквито се представяха. И тук не мога да кажа нищо повече, защото ще издам интригата. 

Допаднаха ми и медицинските познания на автора в частта с мъртвите раждания и синдрома на Даун. Не се задълбочих и не знам дали има някакви професионални или лични отношения с темата, но ми направи приятно впечатление, че обърна внимание на проблема, не само от емоционална гледна точка, но и чисто медицински, включвайки дори моментите с превенцията.

Да обобщя, книгата е интересна, но ако не се радвате на истории за изгубени жени, копнеещи да бъдат намерени от властен архитект, който не им разрешава да си сложат дори килимче в кухнята, но пък не се притеснява да си поиска секс в зората на имотните им взаимоотношения, действайте смело, книгата ще ви хареса. Има потенциал.

"Коя беше Алис" от T. Р. Ричмънд

Доста време се четохме с книгата на Т.Р. Ричмънд. През цялото време в главата ми беше песента на Смоуки, но няма да сложа линк към видеото й, защото реално освен че и в нея се чудят коя беше Алис, друга връзка с произведението няма. Наистина ми е трудно да кажа какво мисля, защото беше доста нестандартен трилър и не съм много сигурна хареса ли ми или по-скоро не. Измъчи ме, защото хем на места се отегчих, хем и не можах да я оставя. Смело решение, интересен начин на поднасяне и все пак нещо някъде ме подразни. Толкова е нестандартно написаното, че дори и това не мога да посоча със сигурност.
Ако някой все пак още чете това, да представя и историята на "Коя беше Алис". Млада, талантлива журналистка е намерена удавена. Книгата представлява фрагменти от дневника й, от фейсбук и туитър акаунтите й, от писмата, които е писала, както и кореспонденцията на близките й преди и след смъртта й. Интересен ми беше този подход, най-малкото, защото в наши дни много често си създаваме впечатление за някого основно по "живота", който той представя в социалните мрежи. Естествено, това не винаги е реален образ и най-често е добре режисиран. Това се случва и в този трилър. Алис е и не е, приятелите й също са и не са. Читателят доста се чуди това момиче допада ли му въобще, заобиколена ли е от правилните хора и естествено, защо и как се е стигнало до смъртта й.

Тази дисекция на личността на Алис всъщност е доста плашеща, защото поставя реални ситуации - след смъртта на всеки от нас остава много, без да го осъзнаваме, създаваме един отпечатък, който след като ни няма може да бъде разбран некоректно. Той е разбран некоректно доста често и докато ни има, та какво остава за след това. Страшничка е перспективата със социалните мрежи и разголването на личността, разгледана през призмата на разкриването на убийство или самоубийство. Издателите на книгата дори са се постарали и са направили реален профил на Алис във фейсбук, който аз, естествено, потърсих и да, отговаря на описанието й.
Описание, което на мен не ми хареса и частите, в които говореше тя, ми бяха наивни и леко плоски. Да, наистина тя е младо момиче и е нормално да бъде по-повърхностна, но цялостното й поведение беше твърде постоянно клише. От друга страна, в книгата срещнах и силен образ, върху който умишлено няма да хвърля светлина, защото е възлов за интригата. Прекрасно построена мисъл, много болка, майсторски допълнена от раздвоението и борбата на съвестта. Тъкмо когато си помислих, че тази книга не е за мен, се появи той и се оказа, че Ричмънд знае и може да създава интелигентни, дълбоки образи и Алис е била просто нарочно такава, каквато е - за да се допълнят пластовете на мистериозната й личност.
Края не ми хареса, наистина беше неочакван, но след толкова пътечки, които историята можеше да поеме, точно тази не ми се видя уместна. Хубавото е, че посланията си остават в книгата, въпреки това, и дори след време да не си спомням защо това момиче се оказа удавено, чувството, че животът на всички ни е на показ ще остане трайно като идея и предупреждение.

"Няма да получите омразата ми" от Антоан Лейри

Първото, което си помислих за тази книга е, че й е рано. Твърде малко време бе минало от терористичния акт в Париж, който всички добре си спомняме, за да се получи нещо наистина правдиво. Голяма грешка! Тази книга е толкова ценна, защото притежава суровата болка на един мъж, останал вдовец и самотен баща на невръстно момченце. А това всъщност не е и книга, а е манифест на болката, несправедливостта, прошката и любовта. Толкова разнопосочни емоции се срещат в нея, че е трудно човек да прецени кое го шокира повече и в кое се разпознава. Една отворена рана, една зейнала празнина, трагедията на едно семейство вече състоящо се от двама. Не мога да поставям оценки на такива четива, не е и редно, защото те не са написани за нечие мнение, а като опит на някой загубил целия си свят да го подреди, да намери някакъв ред в хаоса.

Силните моменти са много, а и може би е въпрос на светоусещане кое ще ни докосне. За мен лично като майка, размислите му за това как да каже на сина си за случилото се и как детето реагира на липсата на мама, дълбоко ме натъжиха. Много смелост се редуват с много тъга, вяра заменя отчаяние, едно пътуване на един мъж през лабиринтите на немислимото. Бях прочела поста му във фейсбук, който всъщност предхожда написването на "Няма да получите омразата ми" и усетих колко достойно може да се понесе скръбта, но в книгата си Лейри само в 70-тина страници показва много повече от това. В нея той изповядва мъката по любимата си, остава за последно с нея, опитва се да опази сина си, но и да му покаже, че този свят може да е и жесток, и дава обещание на убийците, че той ще го отгледа свободен и щастлив и точно това ще бъде тяхното наказание за стореното.

Препоръчвам я на всички, които все още не могат да осъзнаят в какви времена живеем. Не на тези, които сочат с пръст и обвиняват в лицемерно съчувствие, а на ония, които наистина не допускат, че такива неща се случват и ще продължават да се случват. Това е книга, белязана от нашето съвремие, с цялата му безумност и необратимост.