"От онези, които заслужават да бъдат убити" от Питър Суонсън

Тази книга може и да се казва "Убийства на килограм". Все пак заглавието хваща вниманието, а за Питър Суонсън това явно е водещо, защото другата му книга, издадена на българския пазар се нарича "Момичето с часовник вместо сърце". Общото между двете, освен автора им, е че ми харесаха много. "От онези, които заслужават да бъдат убити" все пак ми е по-голям любимец, защото ме държа през цялото време под напрежение и наистина я прочетох за два дни, защото нямаше как да я оставя, преди да съм разбрала какво ще се случи. Напрегната интрига, колоритни герои, хладнокръвни убийства и един голям обрат в средата - според мен няма как тази комбинация да разочарова феновете на наистина добрия трилър.

Историята започва в чакалнята на едно летище, където двама души се срещат уж случайно и започват да планират убийство. Трябва да си кажа, че тази част ми беше малко измислена и заради това дълго време не се хващах на хорото да прочета книгата. Но всичко е така добре измислено, мотивите и на двамата герои са безкрайно ясни и реалистични, че момент с измисленост тук няма. Някак докато те двамата чепкаха плана и историята си и на мен ми се прииска да се случат вече тия убийства и всеки да си понесе заслуженото. Но малко повече конкретика от сюжета - Лили и Тед се срещат, той й се оплаква, че е хванал жена си да му изневерява и тя успява да го убеди, че единственият начин да се справи със ситуацията, е като убие неверницата. Тя предлага да му помогне, а той се оказва съгласен . За всичко останало ще трябва да си прочетете книгата, защото мисля, че подробностите и развръзката са част от истинския й чар. Ще кажа още, че няма напудреност или цензура, всичко е такова, каквото се случва - описано и пресъздадено с цялата творческа магия на Суонсън.

Моралните въпроси, с които ще се сблъскате на страниците на книгата са един от големите й плюсове. Трактовката на различни ситуации, отнасящи се до справедливостта и възмездието, ценността на живота на лошите хора и лекотата, с която се издават присъди, са силно оригинални и изискват размисъл. Двата женски образа, които въртят цялата история на малкия си пръст, са магнетични, целеустремени и изключително хладнокръвни. Към тях са прибавени и мъжете, които сякаш умишлено са пълната им противоположност. В една толкова брутална книга, сякаш само жените имат право да издават смъртните присъди, а представителите на силния пол са по-скоро инструмента за действие. В края на историята броят на героите е толкова силно редуциран, че не ни остава нищо друго, освен да направим равносметка справедливо ли е било всичко, кой е изигран и има ли изобщо правилна морална страна, на която да застанем? Като обобщение мога да кажа, че това е една наистина добре написана книга. Ако можете да понесете бруталните убийства, тяхното плануване и последствията, които се създават от тях, без да ви стане неприятно, смятам, че дори ще останете предоволни. На мен ми хареса всичко в нея и дори мисля, че заслужава да бъде бестселър.

"Кажи, че си моя" от Елисабет Нуребек

Малко ми е странно какво да напиша за тази книга. Общото ми мнение е, че е едно прилично четиво, но като цяло усетих доста липси. Трилър, със силно присъствие на мистерия, който ще допадне на хората, които не толкова често прибягват до този жанр, тъй като историята е предсказуема. Някъде в средата ми стана ясно какво се случва и за съжаление, бях права. Това ме кара да я определя като прилична, а не като добра. Издателство "Ера" са написали резюмето на задната страница по доста потаен начин, така че искам изрично да предупредя, че в следващите редове ще разкрия за какво се говори в книгата и ако не искате да си разваляте изненадата, най-добре спрете до тук.

Какво ни става ясно след прочитане на гърба на книгата? Стела е успешен психотерапевт, който след посещение на пациентка, губи почва под краката си. Изпитва съмнения, връща се към миналото, получава заплахи, не може да намери подкрепа от близките си, но въпреки това, смята, че най-накрая е намерила човека, който търси. На мен лично подобни истории ми се виждат малко измислени, но реших да й дам шанс. Какво се оказва всъщност, тук следват СПОЙЛЕРИ, които се разкриват някъде към средата на книгата, така че и аз не знам как хем да разкажа за книгата, хем да не издавам много от сюжета. Та, Стела изгубва дъщеря си, която един ден изчезва от количката си и е убедена, че момичето, което идва на терапия при нея е изгубеното й дете. Цялата книга описва това пътуване към истината. Построена е като разказ на трите героини - Стела, Исабел (предполагаемата дъщеря) и Шерщин (майката на Исабел), като всяка глава описва мислите и преживяванията им.

Трябва да призная, че това е една от силните страни на книгата - психологическите портрети на героините. Интересно бяха описани ситуациите, в които изпадат и по никакъв начин не изглеждаха нито напудрени, нито измислени. Напротив, съвсем правдиво предадени емоции, които на моменти ескалират до краен предел. Отчаяние се смесва с радост и срам - доста странна комбинация, но определено имаше смисъл присъствието й в книгата. Като цяло една доста богата палитра от преживявания, над която непрекъснато стои въпросът - е ли това момиче дъщеря й или не е? Струват ли си всички отчаяни действия на Стела или тя тотално е загубила разсъдъка си заради загубата на рожбата си преди двадесет години? Доста често читателят си задава този въпрос и не е наясно до края на коя от трите героини истински съчувства. Теми като изневярата, отговорността на родителството, крехкостта на психиката и загубата на подкрепа, когато е най-нужна, са основните заложени в повествованието. Краят на "Кажи, че си моя", въпреки че беше ясен и очакван скандализира с бруталност. Нека да го кажа така, очаквах такъв развой, но не и с такива последствия. Има нещо в книгата, което ме накара да я прочета до край, може би всички изброени неща заедно направиха историята интересна, въпреки слабостите, които ще открият върлите читатели на трилъри и мистерии. Това е книга, която носи удоволствие с историята си, а не толкова с разгадаване на чутовна мистерия. След прочита я определям като психологическа драма и като такава я препоръчвам.

"Разказът на прислужницата" от Маргарет Атууд

"Разказът на прислужницата" оценявам с първите ми пет звезди в Goodreads за 2018 година. Не вярвах, че толкова скоро ще намеря книга, която да ме впечатли истински, но ето, че се случи. Дистопия, написана през 1985 година, представяща един жесток свят, в който жените нямат имена, права и свобода. Има нещо много вълнуващо около дистопиите, този измислен, силно драматичен контекст, който изпитва силите и възможностите на героите и, в който много често няма победители и победени. Това е и водещото при тази книга на Атууд - как да продължиш да живееш един живот, който не е твой, осъзнавайки през цялото време колко много си оставил в предишния си. Книгата обещава много драма, но и много красота на изказа, поглед и усещане за красивото, дори когато го няма.
Историята се развива в република Галаад, силно фанатизирана и превърната в клетка за своите жители. Искам да направя едно уточнение за всички, които не пристъпват към този тип книги, заради непоносимост към фантастични елементи. Тук такива няма, има обаче правила, които се налагат строго и неизпълнението им се наказва жестоко. През три страници се срещат бележки под линия, водещи към цитати от Библията, на основата на която е измислен новия правилник за живот. Реално обаче, на мен ми звучаха така сякаш дяволът чете евангелието. Удобни за управляващите,но силно накърняващи достойнството и свободата на жените. Фредова е главната героиня на тази книга, през нейния разказ ние се срещаме с тази болна действителност. Тя е изтръгната от спокойния живот на работеща жена и майка и въведена в този ред, който й отнема самоличността, семейството и правото на избор. В ролята си на Прислужница, тя първо минава тренировъчен лагер за това, което се очаква от нея, а след това е "назначена" в семейството на Командира, където е длъжна веднъж месечно да опитва да забременее от него. Много болна история, в която дори самият акт е по правилник и трябва да включва Съпругата, която да бди над случващото се. И все пак това не е история за извращения, а за потъпкването на свободите.
Разказът на прислужницата включва всички ограничения, които съпътстват нейното битие, отношенията й с другите Прислужници, спомените й и мислите за бъдещето. В тази книга тя няма цензура и има право да каже всичко, което мисли и за което страда. И всъщност ние разбираме, че тя е една красива душа, която неведнъж мисли за самоубийство и за доводите и характерите на останалите в къщата. Всичко, което вижда в настоящето има връзка с миналото и по този начин Атууд ни представя живота й преди да стане Фредова. А тези думи на Леля Лидия, част от жестоките й лекции, целящи да направят от жените с репродуктивни възможности успешни Прислужници, всъщност е и квинтесенцията на историята:

Бъдещите Прислжници няма да бъдат така несигурни като настоящите, защото няма да имат спомен за нормален свят и ще приемат всичко като част от нормалния цикъл на живота. Лично за мен това бяха най-бруталните редове в книгата, защото съдържат най-много жестокост.
Казах, че ще има много драма и мисля, че на всички вече им стана ясно, че не съм преувеличила. Всички обичаме от време на време да се чувстваме ужасени и скандализирани и "Разказът на прислужницата" служи прекрасно за провокиране на такива емоции. Когато и писането е на ниво, характерите са интересни, а метафорите са през страница, мисля, че съвсем спокойно можем да наречем книгата хубаво четиво, колкото и хубавото да го няма в истинския му смисъл.
Не ми хареса това, че Атууд не даде възможност на героинята да си бъде истински бунтар, а не само жертва. Трябваше да има и някакво чувство за справедливост. Краят, който е по-скоро отворен дава някаква възможност за това, но когато го нямаш черно на бяло, чувството не е същото. Съдейки обаче по литературното майсторство на авторката, смятам,че и това е било умишлено - по този начин ще създаде много повече емоции и историята ще остане жива в главите на прочелите я.
Хареса ми. Много. До степен, в която се чувствам неудобно, защото това не е хубава история. Но е факт, че не мога да спра да мисля за разказа на прислужницата и неговите послания. Толкова рядко ми се случва да пожелая да гледам екранизация на книга след прочитането й, но в този случай мисля, че ще го направя. За всички, които ще се присъединят към мен, оставям трейлър към сериала. Няма да е така добър като книгата, но ще представи още една интерпретация на историята.