"Червеното пиано" от Джош Малерман

Малерман няма слаба книга. "Кутия за птици" бе четивото, което ме накара да заобичам по-мрачните истории и винаги ще я помня като нещо уникално. И все пак, Малерман не е за всеки, дори аз се чудя, дали повече го харесвам, или просто умее да ме плаши по оригинален начин. Естествено, нямаше начин да се мине без "Червеното пиано" и ако сте чели предишните му книги и са ви харесали, може да сте сигурни, че и тази няма да направи изключение.

Тематиката е доста интересна - в пустинята в Африка се носи звук, който разболява и обезврежда оръжия, за да намерят източника на този звук, са изпратени военни музиканти, които се отправят на среща с най-големите си кошмари. Звучи обещаващо и е точно такова. Допадна ми, че епизодите се редуваха един в миналото и един в настоящето - какво е станало преди и по време на мисията им и какво се случва с възстановяващия се след нечувани травми Филип Тонка. Къде са останалите от групата? Какво са намерили в пустинята? Кое е причинило всички тези счупвания на кости на странния пациент и как е възможно той да се изправи на крака след тях ? Кой е докторът, който се грижи за него и какво цели с експерименталното си лечение?

 Това са въпросите, които се задават почти на всяка страница, всичко е странно, несигурно, естествено има и страници, които повече приличат на халюцинации от колкото на случки, но това е добре познатия стил на автора.
Книгата не е реална, в нея почти няма нещо, което да ни е познато, тя е оригинална с новите си хрумвания и с великолепното им вплитане в историята. Много музикална и много мрачна, с доста чудновата любовна история между страниците си и герои, които отдавна са мъртви, "Червеното пиано" ни представя пътуването по Пътя към една различна реалност.
Трябва да призная, че е доста страшничка, тук ще спомена само за това, че доктор Сандс, който поема лечението на Тонка имаше меко казано налудничаво поведение и сцената, в която сравнява своето здраво тяло с потрошеното на пациента си, беше причината да изкарам една нощ на включена лампа. Просто авторът умее по свой, уникален начин да натовари действието с толкова напрежение, че в един момент даже да стане в повече.
Това ми е единствената забележка. Малерман така и не може да пише финали, поне според мен. И при предните му две книги накрая всичко се превръща в такава вихрушка от халюцинации, мистики и неясности, че си остава едно чувство за незавършеност. Тук финал има, но той ми беше измислен.