Приятно ме изненада тази книга. Забелязвам нещо общо между антиутопиите, които съм чела, освен че представят света в ужасяващи обстоятелства, в тях има една красота на мисълта, която безкрайно им отива. Може би когато красивото и немислимото си дадат среща, сблъсъкът им е толкова силен, че освен на емоциите и въображението действат и на едно по-различно ниво на възприемане и съпреживяване.
Какво прави "Станция единайсет" толкова специална? Уточнявам, че сюжетът не е обвързан с космически пътешествия и извънземни срещи, макар заглавието да насочва към нещо подобно. Станция единайсет е името на комикс, възлов за историята и който се появява на доста места из книгата, тъй като е силно обвързан с живота на героите. А за живота на героите има какво да се каже...Историята не върви линейно, а обхваща събития преди, по време и след края на света, който настъпва след като грузинският грип затрива 99 процента от населението на планетата. В нощта, в която заразата започва да покосява хората, на сцената на театър в Торонто от инфаркт умира известен актьор, докато играе Крал Лир. Тази "малка" трагедия на фона на поголовната смърт в следващите страници се оказва много ключова, тъй като книгата ни запознава подробно с живота му дълги години преди тази случка. С други думи, Емили Мандел поставя Артър в центъра на историята си и го свързва с животите и оцеляването на хората много след публичната му смърт. Друга важна част от повествованието е отделена за пътуващата симфония, която обикаля оцелелия свят, за да представя произведения от едно време, което е безвъзвратно изгубено. Едно момиче от Симфонията е запазило комикса "Станция единайсет" и спомена за Артър и докато ни показва новия свят, остава дълбоко свързана със стария.
Доста неща трябваше да набележа от сюжета, за да представя силните моменти на книгата. Размахът е голям - контрастът между спокойния и нормален живот, сменящ се с новия, несигурен свят на оцелелите е впечатляващ. Колкото и да се убеждавам, че това не е моят жанр, не мога да не отбележа красотата на думите на авторката. В постапокалиптичния свят живеят хора, спомнящи си за предишния ред, но са се родили и децата на новото време, за които хаосът е нещо нормално. Музеят на цивилизацията, в който колекционер на загубеното събира смартфони, кредитни карти, лични документи и др. подобни е някак показателен за нуждата от "консервиране" на спомени. Интересни са и епизодите, в които героите се питат как ще живеят без пожарни, без телефони, без удобствата на това да бъдеш обслужен и защитен - неща, за които си дадох сметка, че не оценяваме и не осъзнаваме колко сме зависими един от друг и от обществения ред като цяло. Доста замислящи моменти има в "Станция единайсет" и това според мен я прави хубава книга.
Не ми харесаха сблъсъците и жестокостите, които се случиха на симфонията, докато обикаляше, за да изнася представления. Явно това са светове, чиито основи са ми твърде абстрактни и преизмислени. Не ми хареса и именуването на участниците в симфонията чрез инструментите, на които свирят или частта, която изпълняват - това ми беше объркващо и ненужно.
Препоръчвам книгата, има какво да се научи и прочете в нея - най-вече за това как се променя човек, попаднал в режим на оцеляване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар